Един ден една жена като излизаше от дома си и видя трима старци с дълги бели бради, седящи срещу нея.
Тя не ги познаваше, но им каза:
- Не мисля, че ви познавам, но сигурнo сте гладни.
Моля ви, влезте у дома и ще ви дам нещо за ядене.
- А децата в къщи ли са? - попитаха я те. ...
- Не, излязоха- отвърна им тя.
- Тогава ние няма да влезем.
След обяда, когато децата се върнаха от училище, жената им разказала за случката с тримата мъже.
- Иди им кажи , че сме се върнали и ги покани да влязат - казаха те на майка си.
Жената излезе и покани тримата мъже в дома си.
- Ние никога няма да влезем заедно- отговориха те. И един от старците поясни:
-Неговото име е Богатство- каза той, посочвайки един от другарите си.
После, като посочи другия, добави:
- Този е Успех. А пък аз съм Любов.
После допълни:
- Върни се вкъщи и решете със семейството си кой от нас искате да дойде в дома ви.
Жената се върна и разказа на семейството си случилото се.
- Колко странно!- възклихнаха децата.
- Е, понеже ни е паднал случая, нека да поканим Богатството.
Майката обаче не беше съгласна.
- А защо да не поканим Успеха? Баща ви има голяма нужда от него за бизнеса си.
Тогава най- малката, Рафи, която още смучеше палеца на ръчичката си, на свой ред спелтечи:
- Искам Лубов, искам Лубов...
Родителите, намерили се обезоръжени пред тази детска невинност, решиха и майката излезе да покани Любовта.
Любовта се надигна и се запъти да влезе в къщата.
Другите двама обаче също станаха и го последваха.
Озадачена, жената попита Богатството и Успеха:
- Аз поканих само Любовта. А защо и вие идвате?
Тогава тримата старци й отговориха в един глас:
- Ако беше поканила Богатството или Успеха, другите двама от нас щяха да останат отвън, но понеже ти покани Любовта, там където е Любовта, там са и Богатството и Успеха.

Моето пожелание към теб, който сега четеш тези редове, е :
Ако имаш терзание, пожелавам ти мир.
Ако имаш съмнение, желая ти обновено упование.
Ако имаш умора или си съсипан, желая ти разбиране, търпение и сила.
Ако си уплашен, желая ти обич и кураж.
Стойността на една личност винаги се измерва с щастието, което тя дава на другите.

Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден.

Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници.

Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово.

На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога.

Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки.

Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше.

И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме.

Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!

Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря.

Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!

Затова пък имахме приятели.

Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане!

Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?

Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема.

През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от "Веро".

Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше.

Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите.

Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше.

Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите.

Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:

1.По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.

2.Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.

3.Пращаме e-mail на колегата, който седи в съседната стая.

4.Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща

5.След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме по телефона така, сякаш още сме на работа.

7.Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.

8.Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още дори преди да си изпием кафето.

9. Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.

10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.

11. Още по-лошо – вече си намислил на кого ще го изпратиш.

12. Прекалено се увлечен, за да забележиш, че в този списък няма номер 6

13. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма

Текстът е само с лека редакция
Източник: Свободно плаващ в мрежата документ.

Ако дойдеш при мен в този момент минутите ти ще се превърнат в часове, часовете в дни, а дните ти ще се превърнат в човешки живот.
До принцесата на слоновете!
Изчезнах точно преди една година в денят, в който получих едно писмо.То ме призова на място,
където животът със слоновете започна. Прости ми за мълчанието между нас, което беше непрекъснато от една година. Това писмо разчупи мълчанието.То беше едно от 365-те писма до теб. Едно за всеки ден мълчание. Не ще бъда повече себе си след тези писма.Те са моята карта от птичи поглед. Те са всичко което знам…което е истина. Ще си спомниш всичко. Всичко което е било преди.
В началото на времето, небето беше запълнено с летящи слонове. Всяка вечер те лягаха
на едно и също място в небето и спяха с едно отворено око. И когато се вгледаш в звездите пред нощта виждаш в непробляскващите им очи как те продължават да ни наблюдават.
Откакто къщата ми изгоря виждам луната по-ясно. Аз се взрях в Рай, които ме обзе. Видях рай, който бях държал в ръцете си, но го пуснах.
Видях обещания, които не изпълних. Болка, на която не повярвах. Рани, които не излекувах.
Сълзи, които не пророних. Видях смърт, която не оплаквах. Молби, на които не отвърнах.
Врати, които не отворих и врати, които не затворих. Любими, които изоставих. И мечти, които не доживях. Видях всичко, което ми беше предложено, което не можах да откажа. Видях писмата, които пожелах, но никога не получих. Видях всичко това, което можеше да бъде, но никога не ще бъде. Слон с вдигнат хобот е писмо до звездите. Изкачането на кит от водата е писмо от дълбините на морето.Тези представи са писмо до моите мечти. Тези писма са писма за теб.
Сърцето ми е като стара къща, чиито прозорци не са били отваряни с години. Но сега чувам, че тези прозорци се отварят, помня блуждаенето на жирафите, нежният сняг на Хималаите.
Морските крави (видове тюлени), които спят на опашките си. Песните на брадатите тюлени.
Кашлянето на зебрите. Скърцането на пясъка. Ушите на каракалите (каракал – степен рис).
Люшкането на слоновете. Изкачането на китовете от морето. И силуета на еланд (голяма южноафриканска антилопа). Помня къдрицата на пръстите на суриката (африкански лалугер). Свободата на река Ганг. Пълноводието на Нил.
Аз си спомням, скитайки се из коридорите на Храмът на Луксор, и сред лицата на много жени. Безкрайните морета и хилядите мили течащи реки. Колкото повече гледам слоновете от саваната, толкова повече слушам, повече от колкото мога. Те ми напомнят кой съм. Може би слоновете пазители чуват желанията ми за да сътрудничат с всички музиканти на природния оркестър. Искам да погледна през очите на слона, искам да се присъединя към танца, който няма стъпки. Искам да стана танц. Не мога да кажа ако се приближиш или пък се отделечиш. Копнея за спокойствието, което открих, когато погледнах към лицето ти. Вероятно, ако лицето ти можеше да се върне при мен сега бих го намерил по-лесно. Лице, което мислех,че съм загубил.
Моето собствено.
Перото на огън,
огъня на кръв,
кръвта на кост,
костта на костен мозък,
костния мозък на пепел,
пепелта на сняг.
Китовете не пеят, защото те знаят отговорът. Те пеят, защото знаят песента.
Това, което има значение, не е това, което е писано на страницата, това, което има значение е това, което е писано в сърцето.Така, че изгори писмата и разпръсни пепелта им в снега. На брега на реката, когато пролетта настане и снегът се разтопи. И покачването на речната водата се върне към насипите от реката. Прочети отново писмата ми със затворени очи. Нека думите и отраженията отмият тялото ти като вълни. Прочети отново писмата с присвити ръцете над ушите си. Слушай песните на Рая. Страница след страница, след страница.
Прелети пътя на птиците.
Лети. Лети. Лети.


Из Ashes and Snow (2005) на Грегъри Колбърт
http://www.ashesandsnow.org/en/

И някой научава, че любов не е да заспивате заедно.

Че една компания не значи сигурност, и този някой започва да научава...

Че целувките не са договори, а подаръците – обещания. И този някой започва да приема провалите си с високо вдигната глава и широко отворени очи. И той започва да строи пътищата си за днес, защото утрешния терен е прекалено несигурен за планове... а бъдещето има характеристиката да пада по пътя.

И някой започва да разбира, че дори слънчевата светлина може да изгаря, ако е прекалена.

Така, той засажда своя собствена градина и украсява собствената си душа, вместо да чака някой да му донесе букети цветя.

Разбира, че наистина може да издържи, че е наистина силен, че наистина струва, и той научава и научава, и така всеки ден...

С времето научаваш, че да бъдеш с някого, който ти предлага добро бъдеще значи, че след време ще поискаш да се върнеш в миналото.

С времето разбираш, че само някой, който е способен да те обича с дефектите ти, без да претендира да те променя, може да ти предложи целото щастие на света.

С времето си даваш сметка, че ако си с някого, който само придружава самотата ти, в крайна сметка няма да искаш да я видиш никога повече.

С времето научаваш, че истинските приятели се броят на пръсти и който не се бори за тях рано или късно ще се окаже обграден от фалшиви приятелства.

С времето научаваш, че думите казани на прощаване остават рана за цял живот.

С времето научаваш, че да извини може всеки, но да прости е способна само някоя голяма душа.

С времето разбираш, че ако си наранил някой приятел е възможно приятелството ви никога повече да не бъде същото.

С времето си даваш сметка, че независимо от това колко си щастлив с твоите приятели, все още продължаваш да плачеш за онези, които остави да си идат.

С времето си даваш сметка, че опита, преживяното, с всеки един човек няма да се повтори.

С времето си даваш сметка, че онзи, който унижава или не цени другиго, рано или късно ще преживее същите унижения и подигравки умножени.

С времето научаваш да строиш пътищата си днес, защото утре е невъзможно.

С времето научаваш, че да прибързваш и насилваш нещата, кара накрая да излезнат не както си ги очаквал.

С времето си даваш сметка, че не бъдещето, а момента, който си изживявал тогава, е бил най-хубавия.

С времето ще видиш, че даже и да си щастлив с онези, които те заобикалят, ще скърбиш за онези, които си отидоха.

С времето ще се научиш да прощаваш, да молиш за прошка, да казваш "Обичам те.", че тъгуваш за нещо, че се нуждаеш от нещо, че искаш да си нечий приятел, защото пред един гроб вече няма да има смисъл.

Но за съжаление, само с времето...

Създадено с GIMP